Море от лалета – Кукенхоф

dav

Мислех си, че лалетата в Холандия се изчерпват с огромните и многобройни засадени поля в северната й част – между Алкмар, Медемблик, Хоорн и по-нататък към Харлем. Бях убедена, че съм ги видяла всичките – огромни поля, преливащи от ярко червено, в цикламено, в бяло и после в жълто, от пепелно-розово в оранжево, по-тъмно и по-бледо лилаво, засадени като по конец, стройни редици от по-малко или повече разцъфнали лалета.

dig

По време на пътуването ни с писаната каручка, в която бяха впрегнати две млади кобилки, домакинът ни ни разказа, че тези лалета не се отглеждат, за да се продадат на цветния пазар, като цветя за ваза, а са умишлено засадени за производство на луковици. Тогава разбрах, защо не са ги обрали още напъпили, ами ги оставяха да разцъфнат и увехнат на полето. „Ами, разбира се!“, помислих си, „Нали Холандия е основният износвач на луковици в цял свят!“

dig

Тъй като дойдох в Холандия през април, неизменно намирах навсякъде реклами и брошури на Кукенхоф. Туристите също ме разпитваха за градините и искаха да знаят как да стигнат до там…

Аз, честно казано, не бях и чувала за този „Кукенхоф“, но намерих в интернет, че се намирал в близост до градчето Лисе, и че от Ротердам се отивало с влак първо до Лайден, от където имало автобус, който за половин час те закарвал директно до парка.

Отидох! Резервирах си билет-вход (18,00 евро) и паркинг (6,00 евро) по интернет, качих се на колата, и за около 50 минути бях там.

Тогава се озовах при лалетата. В морето от лалета. Нямаше как да не се гмурна, те, като че ли, ме заливаха.

dig

Милиони лалета, стотици видове, в десетки разцветки, по-големи, по-малки, по-ниски, по-високи, в лехи от един цвят, или смесени, премесени в градинките с други пролетни цветя, с обли венчелистчета, със заострени краища, отварящи се като камбанка, или закръглящи се, като в дантела, назъбени, с ресни, с пухчета, изтънели, заоблени, двубагрени, наречени на Рембранд, защото той ги бил нарисувал за пръв път, нашарени, по-диви, по-култивирани, стари и нови сортове, модерни и старомодни, класически и ново-селектирани. Бели, червени, бледо розови, тъмно розови, цикламени, розово-бели, оранжеви, лилави, жълти, червено-бели, жълто-оранжеви, бели с лилави пръски, жълти с червени раета, тъмно-оранжеви, комбинирани в леха с черни, тъмно лилави, засадени до светло розови и бели… Ранноцъфтящи, средноцъфтящи, късноцъфтящи, хибриди… Кичести, Триумф, Лилиецветни, Ресничести, Рембранд, Папагалови, Лале на Кауфман, Лале на Форстер, Лале на Греийг, Диворастящи, Роза Берле (черното лале)…

dav

dig

След около четири часа в градините „Кукенхоф“, бях готова да заведа каталог на лалета, но все още се питах от къде на къде Холандия се е превърнала в страна на лалето. Та нали то призлизаше от Мала Азия – Памир, Хиндокуш, степите на Казахстан… Когато стигнах до павильона Юлиана, попаднах на „Лалеманията“, и на „Пътя на лалето“ до Холандия. Оказа се, че през 16 век турският султан подарил няколко луковици на французина Чарлз дьо Леклюз, който ги донесъл по тези земи.

sdr

Песъчливата, подобна на тази в степите, богата на хранителни вещества, лека и дренирана почва в Холандия, се оказала идеалният терен за луковиците. Така още в края на 16 в. страната се отвърдила като производител и износител на луковици, който започнали да ценят по цял свят.

dig

В 17 в. дошъл „Златният век“ на Нидерландия, доведен от т.нар. „Мания по лалетата“. През 30-те години на 17 в. една луковица на лале струвала колкото да се изхрани едно холандско семейство за цяла година, или да се купи цял парцел в центъра на Амстердам, с водна алея, голям двор и къща. Това, естествено, не било нормално, и както в началото много инвеститори забогатели, така след това и фалирали. Първият крах на Световната Фондова Борса бил предизвикан именно от холандското лале. През 1637 г. Манията по лалетата спукала първия икономически и финансов балон в световната история.

sdr

Въпреки това Холандия все още е водещият произвоизводител и износител на луковици, от които 80% са лалета, и контролира цветния пазар.

Излязох от павильона Юлиана и отново се озовах в морето – пъстрото море от лалета. Паркът Кукенхоф предлагаше едно неповторимо, пищно изобилие, което покоряваше сетивата.

dig

dav

Между лехите с десетки сортове и стотици вариации на лалета, се пъчеха нарциси, зюмбюли, синчец в няколко нюанса, императорска ведрица в слънчогледово жълто, гербери, а азалиите и рододендрите вече отваряха усмихнати цветове в бяло и цикламено.

sdr

В главата ми се въртеше името „Кьокенхоф“, произношението на името на нидерландски. В буквален превод думата означаваше „кухненски двор“. През 15 в. тези земи били собственост на херцогиня Якоба Баварска. Полята били некултивирани и диви, където благородниците ходели на лов за птици, кухненските работници берели билки и диви треви, а по-близките до замъка Тейлинген земи, били засаждани с подправки и зеленчуци за дворцовата кухня. Представих си чаровната и млада херцогиня, в пищна, бледо-розова рокля, бягаща през полята, свободна и безгрижна, огряна от ярките слънчеви лъчи… До 33 годишна възраст тя управлявала графствата Холандия, Зееланд и Хенегау, омъжила се четири пъти, но явно най й се удавало да води войни, включително и срещу бившите си съпрузи.

След смъртта й на 35 годишна възраст, собствеността й преминала в ръцете на благородници, чиито последователи изградили замъкът „Кукенхоф“ през 17 в., около който земите нарастнали на 200 хектара. През 19 в. графовете поканили английския парков архитект Цохер, който заедно със сина си проектирал и изградил градините към замъка на една площ от 32 хектара, като избрал типа „Английски градини“…

sdr

Разхождайки се в огромния парк, почти се изгубих между отделните градини, шадравани, скулптури, водни алеи, но се озовах до езерото, и успях да се ориентирам. Разпознавах основите на едновремешните английски градини, запазени и до днес.

През 1949 г. Първите десетина производители на луковици се събрали и решили да изложат и покажат на цял свят, най-красивите от цветята си. Така през 1950 г. отворил врати паркът Кукенхоф – 32 декара площ, на мястото на предишната градина на замъка Кукенхоф. От тогава, та до днес, кухненският двор на херцогиня Якоба, приема над 800.000 посетители от цял свят, през осемте пролетни седмици, в които предлага невероятни цветни шоута, цветен дизайн, нови идеи за цветарите, нови и стари сортове лалета, невероятни градини, спиращи дъха. Всяка година архитектурата на цветните лехи и градините е нова и съобразена с модните тенденции. Павильоните предлагат огромни цветни изложения, според темата на годината. През 2018 г. градините могат да се посетят от 22 март до 13 май, а темата е „Цветната романтика“.

dav

dig

Междувременно снабдителите на луковици, които излагат цветята си, вече са около 100, а цветарите, които участват в цветните шоута и изложения – над 500. Миналата година, през ноември, за 69 път, в Кукенхоф, са били засадени ръчно от 40 градинаря, 7 милиона луковици, от които 4,5 милиона лалета…

dig

Погледах тримата градинари, които прибираха грижливо в кофи попреминалите лилави венчелистчета на лалетата в една от лехите. Движеха се бързо и сигурно, като ръцете им нежно докосваха цветята.

Продължих, и след няколко крачки обърнах поглед на ляво… Oтново се гмурнах, залята от следващата вълна от пъстри лалета…

sdr

Вече разбирах как е възможно „Манията на лалетата“ да обхване цял един свят.

dav

 

Advertisements

Холандия, която изненадва

И така, Холандия е, по първи впечатления, „изненадваща“ 🙂 Какво в същност може да означава това определение?! Сега ще Ви разкажа:

1. Два дни ходих 5 пъти до болницата, болничната аптека, два различни частни кабинета на JP-та,тъй като хроничния ми фарингит се обостри и имах температура. Никой не ме разбра какво ми трябва, не ме прегледа, защото не съм холандка и нямам личен лекар, не ми даде антибиотика, за който имах българска рецепта. Вечерта на втория ден, след половин-часово плюнчене на телефона, с моя мнооого слаб английски, успях да си запиша час за лекар в спешното отделение. Той ме остави да чакам половин час, прегледа ме, без да ме преслуша, за 5 мин, направи ми намаление за лекарството, което не е антибиотик, и цялото удоволствие ми струва 110,00 евро преглед + 3,75 Евро лекарство;
2. Хотелът, в който съм настанена е луксозен, летищен хотел, на летището на Ротердам и Хага. От прозореца си виждам пистата. Добре, че кацат и излитат около 10 самолета седмично 🙂. Мил персонал, вкусна храна, безплатен паркинг за мен в гаража;
3. Маркировките по улиците са доста странни (при положение, че съм шофирала в България, Германия, Италия, Франция, Румъния и т.н.). Както си караш, извенъж настилката пред теб се сменя с червени павета и пътят рязко се стеснява. Аз изпадам в паника, че съм навлязла в пешеходна зона или велосипедна алея…но не, така си е пътя… Освен това разчертаването по прекрасния им тъмен асфалт ми идва малко в повече. От всякакви бели линии, извиващи се хем наляво, хем надясно, хем направо, и странни стеснявания или изтегляния на пътищата, на човек не му е ясно, тук аджаба, мога ли да завия наляво, например, или не… На магистралата, пък, докато си караш в най-дясната лента, защото след около 2 км ще трябва да вземеш изход, магистралата се разширява, като в дясно се появяват още 3-4 платна, плътно заети от движещи се коли, и ти трябва възможно най-бързо да се престроиш в дясно, надявайки се, че всички ще ти дадат път… Същото се случва и по обратния ред, когато за да не излезеш преждевременно от магистралата, трябва да минеш 2-3 платна на ляво, като пак се молиш, всички околни да те пуснат. За сега пускат! :-);
4. Холандките изглеждат много добре – високи, стройни, с хубави крака… И всички ходят на високи токчета. На 17 градуса по Целзий, вече се разсъблякоха по лятно му – всички тук вече са боси, с летни, отворени сандали, летни рокли, по къси потници…Освен това всички пушат. Какво точно, може да се разбере, само когато се доближиш :-);
5. Задръстванията по околвръстните и магистралите изглеждат като едно цялостно „всехоландско“ задръстване. В четвъртък то започва от 15:00 ч. и свършва към 21:00 ч. Около 50 км се вземат за 1,5 часа в най-добрия случай.;
6. Оказа се, че холандците не говорят немски. Колкото и близки да са нидерландския с немския, никой тук няма желание да ме разбере на немски. Явно е, че ще напусна страната с поне няколко „херхе-кнорхе-данкю-хастюбелийв“-израза, и един почти перфектен английски :-);
7. Пътувайки между северна и южна Холандия в сезона на лалетата, не се срещат такива, но затова, пък, около пътищата има цели полянки с нарциси. Лалетата били само в парка Керкенхоф (както и да се произнася). Иначе тревни площи, морави и пасища изтъкават изцяло пейзажа, като тревата е поне 3 пъти по-зелена от нашата и поне 5 пъти по-лъскава. Освен това глухарчетата са около 2 пъти по-големи от нашите 🙂. Да не забравяме, че в Амстердам навсякъде се предлага канабис – като растение за засаждане, тютюн, в бисквитки, а дори и като близалки :-);
8. Холадия била разположена на около 6 м под морското равнище. Всъщност тук земята е насложена върху вода -основно тресавища. Пасищата представляват малки зелени острови, разделени от водни канали. По тях свободно живеят и прехвърчат всякакви пернати: патици, гъски, пъдпъдъци, фазани, корморани…Овцете имат странно тяло – точно както в карикатурите – отгоре пухкаво, вълнисто облаче, малка главица отпред, и четири тънички крачета като основа;
9. Няма холандци, които да ходят по улиците с дървени налъми. Явно си ги държат в къщи;
10. Независимо дали е делничен ден или събота и неделя, дали е обяд, след обяд или вечер, жени и мъже седят по баровете и поръчват една чаша бяло вино, след друга. Това особено ми допада! 🙂
Наздраве! 🙂

Работилничка за мечти

Picture 379

С Папи ме запозна приятелката ми – Катя. Двете се познаваха от няколко години – от Силистра. Папи се беше преместила във Варна, беше си намерила работа, и беше започнала нов живот. По това време и трите бяхме сингъл, както днес е модерно да се казва, или на български – необвързани, да не кажа стари моми. Още по време на първата вечер, която прекарахме заедно, по женски, се почувствах леко омаяна. Вярно е, че пийнахме доста вино, но не беше то. Омайването ми беше предизвикано от лекото, типично чувство за хумор на Папи, сладкия й глас, от мекото й, женствено излъчване, съчетано с трепети на непокорност, и от ясните й идеи и желания за бъдещето.

Последваха множество зимни вечери по женски, на по чаша ракийка или вино, на по салата, или някоя вкусна гозба. Потъвахме в сладки разговори и разказки и забравяхме времето, и че утре трябва да ставаме рано за работа.

Преди да тръгна за поредния ми тур на Сицилия казах на момичетата: „Да знаете, този път отивам, и ще си намеря годеник!“

Така и стана! Още през април срещнах Джузепе и на есен вече бяхме сгодени. Когато се върнахме в къщи през ноември, Катя и Папи и те вече бяха сгодени и щастливи, намерили половинките си.

Папи работеше като главен счетоводител в голяма фирма, а мъжът на живота й – Пацо, беше предприемач. Той също ни омая всички с чара си и със сладките си приказки.

Няма и две години откакто се роди дъщеричката им, по време на едно от поредните ни гостувания при Папи и Пацо, те ни разказаха за сапуните – натурални, истински сапуни… Пацо излезе на скованата в лед и сняг, малка тераса, и внесе дървен поднос със сапуни: „Оставяме ги да зреят навън.“, каза той. В стаята се разнесе аромат на канела, розмарин, невен, сушени билки и кокос. Аз вдишах учудена ароматите, и от зимната, студена Варна, автоматично се пренесох на цъфнала, свежа полянка.

В учудването си, че тези двамата са се захванали с нещо подобно, заразпитвах. Папи ми обясняваше как накисва билките, как за основа използва различни масла – за канелата – зехтин, за розмарина и невена – кокосово масло… Показаха ми калъпите…

На мен тези сапуни по-скоро ми приличаха на курабийки. Направо ми идваше да ги захапя! 🙂

DSC_0054

На лято Папи и Пацо отвориха работилничката. Върнах се във Варна и забързах към Шишковата градинка, към новото им местенце. От около петдесет метра усетих аромата на лавандула и билки. Ако не беше той, можеше и да пропусна малката вратичка и двете стъпалца, които водеха към едно ниво, малко по-ниско от това на улицата. Влязох и потънах в един, като че ли, приказен свят: стари мебели, напаснати за помещението, боядисани в бяло; красиви рафтове и витрини, пълни със съхнещи сапуни от всякакъв вид; бяла пейка с цветни възглавнички… А още едно ниво по-надолу, се виждаше част от работилничката, в която Пацо бъркаше нещо. Папи ме настани на меките възглавнички, разговорихме се, разказа ми, че е напуснала работа, за да се отдаде изцяло на новото им начинание, и как Пацо събрал и реставрирал всички мебели за работилничката. Изглеждаше свежа, заредена и доволна. Направи чай от сухите билки, които се усещаха наоколо, донесе старинен, порцеланов чайник и наля чая в красив сервиз. Отпих и разбрах къде съм – в света на Папи и Пацо, в тяхната сапунена приказка, в тяхната работилничка за мечти.

Picture 408

Така Папи и Пацо заживяха в мечтата си, която стана тяхната реалност и ежедневие. Ходеха редовно на фермерския пазар, където предлагаха сапуните си, а година по-късно взеха под наем помещение в МОЛ Варна, където се роди магазинчето им.

Следях развитието им, споделяхме си идеи, радвах им се, но най-доволна бях, че използвах сапуните им. Къпех се само с тях и ги усещах като балсам и елексир за кожата ми.

Picture 401

Пацо започна да прави „бомбите“ в най-различни форми и цветове, и да ги напасва за различните празници – Свети Валентин, Осми Март… Нали ги знаете?! Тези, които избухват във ваната :-). После двамата измислиха сватбените сапунчета – младоженците ги поръчваха като малки подаръчета за гостите на сватбата си. Трябва да кажа – много стилни! После се появиха сапунчетата на въже – тези които можеш да си ги завържеш където си поискаш, заедно с ръчно изработени сапунерки и плетени на една кука тривки, в които се пъхва сапуна.

DSC_0065

Picture 407

По една Коледа се родиха плъстените сапуни, които Пацо плъстеше и везаше с естествена вълна, с такъв ентусиазъм, че заразяваше всички наоколо. Получиха се прекрасни коледни подаръчета и същевременно украси за елхата.

Picture 403

Покрай следващата Коледа, гледам Пацо дялка нещо – поглеждам – от сапунената маса се родил Дядо Коледа – такъв с брада, с шапка с пискюл, че даже и с лула…

Picture 389

После излязоха и снежните човеци. Джузепе реши да купи един за декорация в къщи. На Пацо хич не му се продаваше. Сякаш сърцето го заболя…

Picture 392

Работилнички за бомби за деца и възрастни, бомби, облечени в прашки, сапуни в ръчно изработени калъфи-книга, плъстени сапунчета за Хелуин, сапунчета с буквички, бомби-сърца за Свети Валентин, сапунчета за спа-центрове и хотели с лого, празнични кутии и опаковки, всичкото по тяхна идея и дизайн.

Picture 388

DSC_0042

 

Веднъж попитах Папи: „Успявате ли да печелите достатъчно само от сапуните?“ „Тами, какво да ти кажа, не, но сме щастливи!“

Така омайват Папи и Пацо в тяхната работилничка за мечти, със сладки приказки, ароматни сапуни, оригинални идеи, но най-вече с позитивната си енергия, вяра и творчески ентусиазъм.

Посетете ги и на: http://www.vivsoaps.com

 

Сватба в Тоскана

Есента все още е в началото си – зелено-жълта, със златни оттенъци… По нивите прибират вече картофите, зелето, черното зеле, вердзата, броколите, бобът, финокиото…

DSC_0002

Аз купих от лилавите картофи – от тези на Патриция от фермерския пазар в Римини – изцяло био… Чудех се какво да спретна с тях…

Вечерта посрещнах новата група туристи-германци. След настаняването в хотела, трима слязоха и седнаха до мен във фоаето. Възрастна лелка, минала седемдесетте, с боядисана в светло, къса коса, с обилно, преливащо във формите си тяло, във формата на дамаджана, трудно подвижна. До нея – съпругът, също обилен, подстриган първи номер, със слухово апаратче на ухото, чийто кабел като че ли се развяваше около главата му, и с ролатор, от тези, които се бутат отпред при ходене. Третата жена, симпатична, на същата възраст, но прибрана във формите си, облечена със сиви дънки и блуза на пастелни цветя, с червеникава коса и приятен блясък в очите, ме заговориха: „Слушайте сега..“, обърна се към мен по-пищната: „Аз не мога да ходя, не мога да се къпя в морето… Вече бяхме резервирали пътуването, когато дъщеря ми реши да се омъжва в Тоскана… В събота е сватбата. В близост до Сан Джиминяно. Кажете как можем да стигнем до там от Римини. Аз набързо прекарвам получената информация, през една-две мозъчни гънки, и казвам: „Можете да вземете влака!“. Не, не ставало, защото имало една или две смени… „Вие ще ни закарате!“, казва клиентката, при което аз започвам да се смея неистово: “ Ако имах време да ви закарам, щях да остана и за сватбата!“, отговарям аз, а тя: „А, тогава ще трябва да спиш в колата!“… Предлагам им да си наемат кола… „Аз карам, но тези табели по вашата магистрала са ужасни… Не мога едновременно да карам и да ги следя. Тя – посочва към другата жена, не вижда, а той – посочва към мъжа си, не чува!“. Аз отново избухвам в неистов смях, а приятелката в сиви дънки, прихва след мен и не може да спре в продължение на пет минути, след което заявява: „Ох, смехът е здраве! Тази екскурзоводка умира от смях с нас!“ Привършихме разговора с фразата: „Имаш цяла нощ да намериш вариант, как да стигнем до Тоскана в петък, и в неделя да се върнем!“ 🙂

Picture 108

Така аз цяла вечер си представях сватбата в Тоскана – елегантни беседки от ковано желязо, със завързани на тях, бели воали, и венци от цъфтящ розмарин и жълти цветове на тиква, върху зелени, тревни килими, оградени от редици високи, тъмно-зелени кипариси.

Picture 1734

 

Всичко огряно от късното, октомврийско слънце, усмихващо се от ясно синьо небе, с плуващи по него ярко-бели облачета…

После се отплеснах по цветната керамична кухня, от която излизаха гозбите за сватбарите, с накачени чугунени тигани, димящи тенджери и огромни черпаци… Не знам защо си представих картофени ньоки с пресен, дъхав, доматен сос… Ето какво ще направя от лилавите ми картофи, помислих си… Имах домати и гъби… Вечерта замесих ньоките – с намачкани картофи, малко брашно и три яйца.

картофени ньоки от лилави картофи

На другия ден ги сварих в подсолена вода, и ги разбърках със сос от пресните домати и гъби, овкусен с чесън, лют пипер и босилек.

Остатъците от картофеното тесто оползотворих вечерта, като го разстлах като тесто за пица в тавичка, а отгоре му изсипах задушена биетола (малголд), с гъби и чесън….

пица от картофено тесто

Мммм… мисля, че можем да поднесем менюто като сватбено, та дори и в Тоскана 🙂 🙂

Сватбарите заминаха с такси за Сан Джиминяно в петък, а в неделя се върнаха с немския автобус и с групата, които правеха Флоренция по програма на този ден.

Дъщерята организирала сватбата в Тоскана, защото преди години с бъдещия й съпруг били там на първата си съвместна почивка. Запазила всичко по интернет – траторията, церемонията на открито, полетите и нощувките за сватбарите, а тя и младоженецът тръгнали с колата, натоварена до горе, към Италия и огряните от слънце тоскански поля… Представих си бяла, сватбена рокля, развяваща се от багажника…

Picture 1555

Честно да си кажа, чак на мен ми се прииска да спретна една сватба в Тоскана 🙂

 

Извън сезон

Picture 780

„Трапаната“ ми харесваше, когато бях тийнеджърка. Колкото повече хора имаше, колкото по-натъпкани един до друг бяха те, колкото по-силна врявата, толкова повече това ме привличаше. С приятелките ми непременно трябваше да се присъединим към множеството – и ние да сме там, където са всички. Да се видим с повече хора, те да ни видят, да поздравим колкото се може повече от познатите лица, или да се заприказваме с непознати, да потанцуваме с познати или непознати, а най-вече, за да кажем гордо след това: „И аз бях там!“

В университета започнаха да ме привличат по-спокойните и романтични места. Някъде, където да не се набивам на очи, почти невидима между зелени храсти и цветя, в някоя градина-ресторант, или в усамотено, малко познато кътче в сърцето на града, скрито измежду сградите. Започнах да си избирам по-ненаселените, скрити, плажове покрай Варна през лятото, и спрях да ходя по препълнените дискотеки с гърмяща музика.

Спомням си, че най ми харесваше да изпия чаша вино в един съвсем мъничък бар, където имаше един малък бар-плот, един плот, закачен на стената, и две бар-столчета, но пък много приятни, стоящи прави хора, които те заговаряха и без да те познават, и някакси всико беше много фешън.

Когато започнах да работя в чужбина като екскурзовод, започнах да се озовавам на най-посещаваните за сезона места. В претъпканата Верона по време на летния оперен сезон, на площада Сан Марко, във Венеция по Великден, по плажовете на Аласио и Цветната Ривиера през август, в Рим, по време на избирането на нов Папа, по снежните писти на Доломитите през февруари… В началото бях доволна и се забавлявах, но постепенно тълпата с нейните шумове, движения и гъстота, започна да ме изморява и най-вече отегчава.

Така започнах да си избирам работните дестинации на друг принцип – планина през лятото, а море в късна есен, пролет или зима. И да ви кажа – това е перфектният вариант – малко хора, нормални цени, възможност да посетиш всичко, и да се насладиш на всичко – на спокойствие.

Така реших да ви споделя опита си и моите „Любими кътчета – извън сезона“ 🙂

Изола Бела, Таормина, Сицилия – прекрасен плаж, на който през октомври и ноември, можете да се насладите сами, или в компанията на броящи се на пръсти посетители.

Picture 133Малко ресторантче, директно на плажа, дава възможност за обяд или следобеден аперитив. Възможност за разходка до островчето Бела (тъй като е музей, е забранено влизането) и за разходка с лодка по известното крайбрежие на Таормина (цена на човек 28,00 Евро). Морето около Таормина през есента е достатъчно топло и кристално чисто, откриващо синьо-зелени панорами към живописното си дъно. Крайбрежието по тези места не е покрито с фин пясък, а преобладават фините камъчета. Препоръчителни са обувки за къпане. Температурата на въздуха през ноември по тези места по обяд е между 23 и 25 градуса.

IMGP4996

Чефалу през октомври и ноември – рибарският плаж на старото рибарско пристанище, в старото градче на Чефалу, е един от най-красивите и уютни плажове на остров Сицилия. По това време на него живописно са паркирани цветни рибарски лодки. Заливът е плитък и е прекрасно място за деца. Температурата на водата през ноември все още е около 22-23 градуса, а температурата на въздуха достига около 25 градуса по обяд. Старото градче Чефалу пленява с калдаръмените си улички, прекрасни, старинни сгради, норманската катедрала, арабската, каменна пералня, и с множество ресторантчета и винарни, предлагащи типичната кухня.

Picture 1766

Късната есен на остров Сицилия предлага възможности за посещение или участие при маслинобер и дегустации на новия зехтин.

Езерото Тено, Трентино – юли и август – единственото неледниково езеро по тези места, възникнало преди векове при огромно свлачище. Образувалата се падина се напълнила с вода от двете реки, които течали по тези места. Дъното не е песъчливо или почвено, а покрито с бели камъни, което придава на смарагдения цвят на водата в езерото една нотка млечност. Водата през лятото достига температура до 23-24 градуса и така езерото се смята за най-топлото в региона Трентино.

DSC_0038

Към езерото принадлежи малко островче, отличаващо се сбуйна растителност. Езерото може да се обиколи изцяло, като предлага множество плажове от всичките си страни. Препоръчват се обувки за къпане. Наоколо има няколко хотелчета с ресторанти и барове и един къмпинг. На около 20 мин. пеш от езерото се намира средновековното селище Канале – селище музей (вход свободен). В най-горната му част, където са кварталите (около 30 мин път пеша от селището; възможно е да се достигне и с кола), се намира заведението и B&B – Agritur Calvola.

DSC_0003

От там се открива прекрасна панорама към селцето Тено със средновековната му крепост и езерото Гарда. В ресторанта можете да опитате местни специалитети като канедерли с билки, осолено телешко месо (карне салада) с бял боб, качамак с агнешко, био бъзов или гроздов сироп, прясно изпечен хляб, пресни зеленчуци, собствено производство и невероятен, деликатен зехтин от тамошните маслини. Накрая ще ви предложат и домашно тирамису или малинова торта. Червеното вино също е от тяхното грозде – плътно, ароматно и пивко. Водата е изворна – носят ви кана – сладка, сладка… а ако си изберете масата с изглед към панорамата, определено няма да ви се тръгва… 🙂

DSC_0044

Езерото Молвено, Трентиноюли и август – едно от най-големите езера в региона, с бели, чакълести плажове и широки, поддържани тревни площи, служещи също като плаж.

DSC_0047

Чиста вода, но сравнително хладна, дори и през лятото – максимална температура 20 градуса. Едноименното селце Молвено, построено на езерото, предлага облика на типично планинско село, с множество хотели, ресторанти и заведения, където могат да се опитат вкусни, типични специалитети и чудесни вина. В Молвено има лифт, водещ към доломитната група Брента. От езерото се разкрива панорама към тези известни скални масиви, наречени доломити заради магнезиевото съдържание в скалата.

DSC_0035

 

Ако посетите Osteria del Maso, ще пиете хубаво вино, но и ще опитате невероятни талиатели с горски гъби (по това време основно пачи крак). Ако, пък обичате агнешко – това е мястото – най-добрите агнешки котлети! 🙂

Монте Бондоне, Тренто (1600 м надморска височина) – юни, юли, август – така нареченият „Връх на Тренто“, предлага през лятото множество възможности за разходки и развлечения. С лифта във Васон можете да се качите до връх Мугон, от където се открива прекрасна панорама към долината на реката Адидже и Тренто.

Picture 1602

По известните, ски писти, през лятото нацъфтяват цветя, и те предлагат възможност за множство разходки, преходи и пикници. Посока Виоте (20-30 мин. пеша от Васон, където са хотелите), ще откриете ширнали се поляни, които през зимата приютяват известните ски-бегачи, а през лятото семейства с караваните им, дошли на прохлада, които косят тревите за храна за животните. През юли дори се провежда състезание за най-добър косач.  В местността Виоте ще намерите ботаническата градина на Монте Бондоне, която принадлежи към музея в Тренто – MUSE`.

Picture 1271

През уикендите в градината се провеждат множество работилнички за деца и възрастни, пазарчета за местни продукти, дегустации, и изложения на био-козметика. Пред градината ще се озовете до планинската хижа Рифюджо Виоте, където можете да си прекарате неповторимо пред купичка с ечемичена супа, заешко, гулаш или солени палачинки, пълнени с прясно сирене и билки. А ако имате късмет, за десерт ще ви предложат прочиутия им крамбъл с ревен – от градината. В хижата могат да се наемат и стаи. Поляните на Виоте приютяват множество плажуващи. А ако сте с кола, можете да слезете до селцето Лаголо, където има езерце с водни лилии. Плажовете са тревни площи, водата е топла, предлагат се водни колела, а дървения бар на поляната, предлага храна, напитки и анимация. Недалеч, посока Рива дел Гарда, но от горната страна (с кола през Стравино и Калавино), се намира замъкът Дрена – музей с прекрасни панорами към долината на реката Сарка и т.нар. „Лунни“ пейзажи от каменни поля. На височината на Монте Бондоне вечер става хладно – подгответе се с пуловери, якета, спортни, но и други затворени обувки. Затова пък се спи прекрасно нощем 🙂

Стинтино, Сардиния – плажът Ла Пелоза – октомври, ноември – един от най-красивете плажове в света, Ла Пелоза, ще ви предложи кристално чисти, прозрачни и небесно сини води, бели, фини пясъци и панорамни гледки към капо Фалконе, но най вече към остров Азинара.

Picture 058

Есента предлага топло море, приятно топло слънце, и най-вече празни плажове. В селцето Стинтино и директно на плажа, има множество възможности за нощувки, ресторантчета и барчета. Наоколо ще се възхитите на дивата растителност – храстовидната „макия“, на солниците, които понякога привличат розови фламингота, и на типичния архитектурен стил за острова. Близки дестинации биха били Порто Торес – пристанищното градче и задължително Алгеро – може би най-известното градче на острова, Капо Кача – носът с пещерите, множество агритуризми с ресторанти, където можете да вкусите от кухнята на острова. Не пропускайте печеното прасенце (пурчеду), ньокети сарди (дребна паста от твърда пшеница) с типичната наденица, доматен сос и кашкавал – пекорино, морските таралежи, които обитават тези крайбрежия, пане карасау-тънкия като нотен лист хляб на овчарите и разбира се сладките сеадас – с овча рикота и мед.

Каведине-Пиетрамурата, Винарна Педроти, Долината на Сарка, Трентино – ако сте наоколо не пропускайте тази винарна, сгушена между лозята, на велосипедната алея.

DSC_0036

Там ще ви посрещнат с усмивка и ще ви на нахранят за чудо и приказ. А децата могат да разгледат градината и да разберат повече за растенията и тяхното развитие. На това място ще пробвате вината на избата Педроти – ребо, мерло, каберне, нозиола, шардоне…

DSC_0024

и ще опитате най-вкусните мариновани пъстърва и риба чар, мариновани треви и глава целина, шунки, салами и кашкавали от областта. А за десерт ви се полага едно парче от домашните им сладкиши и една чашка от десертното вино – вино санто 🙂

Agriturismo Case di Latomie, Castelvetrano, Сицилия – пролет, есен, зима – хотелски комплекс в селски двор с малка ферма, маслинови градини, басейн, ресторант, SPA и маслинова мелница.

IMGP3994

Едно прекрасно имение, построено директно върху античните каменоломни на древните гърци, от където добивали жълтеникавия пясъчник за храмовете им в Селинунте (на 5 км от имението). Рустикален стил, съчетан с добър вкус и вкусна храна. Гостоприемността на семейство Чентонце ще ви очарова. Непременно опитайте био-зехтина, собствено производство, наречен зеленото злато на областта. Господин Нино Чентонце от години печели с него всички местни и международни награди на фестивали, панаири и конгреси, посветени на зехтина. Маслината е наречена ночелара дел Беличе, и расте основно в долината на реката Беличе, която ще видите в близост до имението. Наоколо задължителни обекти за посещение са: паркът на древногръцките храмове в Селинунте, старото градче Кастелветрано, резерватът Беличе с дюните, белите плажове и делтата на реката, вливаща се в морето, градовете Марсала, Мацара дел Вало, Ериче и др.

IMGP4007

В имението Чентонце задължитело трябва да опитате пълнените домати, месните руладини, цитрусовите мармалади, касателите и сбричолатата с прясна, овча рикота, на баба Ада.  Децата, пък, ше изпаднат във възторг от къщата на дървото, и при вида на козичките и кучетата. Октомври и ноември можете да участвате в маслинобера и да опитате от новия зелен и щипещ по езика био-зехтин на семейство Чентонце, а януари-февруари е времето на цитрусите – портокали, мандарини, лимони, но и на прочутите артишоци. В имението можете да си ги откъснете сами в градината, а в ресторанта ще ви сготвят типични сезонни специалитети с тях 🙂

IMGP4059

Ковачевица и Лещен, Родопите, България – юни, юли, август – станалите известни от старите български филми, селца, са разположени в един доста отдалечен родопски кът, предлагащ ви прекрасна природа, прохладно лято и планинска екзотика.

Picture 396

Тук можете да се усамотите – автентични каменни къщи, родопска храна, мелнишко вино. В Ковачевица, а и в Лещен ще намерите множество къщи за гости, където можете да отседнете и сутрин да закусите с прясно изпържени мекички, боровинково сладко, сиренце и кисело мляко.

Picture 280

Дори баровете и ресторантите там са забележителности. Не пропускайте кръчма „Братята“ в Ковачевица. Там ще ви настанят на каменни маси, от цели, каменни късове, до камината на двора, под асмата. Там ще похапнете всякакви родопски и български специалитети, а виното от широка мелнишка лоза ще ви накара да се влюбите. В Лещен също има бар-забележителност – точно на главния път, с панорамна гледка и сочни кюфтета на скара. Друга атракция там е и глинената къща, която ще ви пренесе в света на Флийнстоун. Заредете се топли дрехи и обувки за хладните вечери. В прохладата планината се спи най-добре 🙂

Picture 437

Това, разбира се, не е всичко. Ще продължавам да ви информирам! 🙂

 

 

 

Кулинарно-ботаническо

Castelo di Stenico

След завоя, по добре познатата ми отсечка за сутрешен джокинг, изплува замъка на Стенико. Всеки път успяваше да ме изненада, предлагайки ми гледката все в различни цветове, нюанси и дори динамики. Този път бялата предна фасада, окроняваща окъпаните от нощния дъжд, свежо-зелени лозя, изпъкваше, огрята от слънчевите лъчи, и като че ли се усмихваше, надигнала завивката от бяла, гъста мъгла, която все още се диплеше зад нея.

Само на около петстотин метра надморска височина, тук във високоравнинската зона на Вила Банале и Сан Лоренцо, разположена над долината на реката Сарка, се усещаше свежестта на предалпийския въздух. От поляните по-нагоре, се откриваше гледка към доломитите на Брента, с техните като накъдрени скални възвишения, и всичко някакси изглеждаше по-свежо, по-ярко в цветовете си, по-чисто.

По тези нацъфтели поляни и тучни пасища, намирах какви ли не билки, цветя, треви и дори, както ги наричаха тук, диви зеленчуци. И всеки ден откривах я ново цветенце, я нова тревичка, научавах се да ги разпознавам и да ги използвам.

geranie

Вече знаете за моите ботанически интереси и наклонности.. 🙂 В тази връзка, днес ми се иска да ви запозная с няколко от новите ми познайници.

Със сигурност и вие като мен от деца познавате онези тревички, които растат на снопчета къде ли не – по поляните, по каменните дувари, по варовиковите камъни. Тези, които цяло лято цъфтят в дискретно-розовеещо се бяло, и цветчетата им са малки, нежни камбанки, с леки къдрици за завършек, които по-късно се отварят в бели венчелистчета, и оформят цветенце. Те, както се осведомих, се казвали на български разпростряно или алпийско плюскавиче. Какво име само! 🙂 На италиански ги наричаха стридоли или стриголи, а на латински било аристрократичното silene vulgaris.

DSC_0002

Та тези цветенца ставали за ядене, казаха ми италианците. И аз наистина ги опитах – по техните рецепти.

Само че не се ядяли цветчетата, а зелените листенца, като се отделяли от стъблото. Когато, обаче, веднъж цъфнели, вече било късно за похапването им…

В кухнята се използваха само крехките зелени листенца, едва поникнали в ранна пролет – между март и май месец. Така през пролетта тези стриголи, се продаваха и по пазарите. Италианските домакини ги купуваха и спретваха с тях ризото, паста, песто, омлет, супичка, пълнеж за месни руладини или равиоли, гарнитури, или просто ги накъсваха сурови в салатата.

Вкусът им за мен беше свеж и леко сладък – нещо средно между зелени аспержи и току-що откъснат грах.

Препоръчвам ви да ги наберете на пролет, преди цъфтежа им, от някоя високопланинска поляна, и да си направите песто от тях – с чесънче, зехтин, сол, лют пипер и мако лимонов сок. После можете да си го хапнете с препечени филийки или със спагети.

DSC_0004-1

Друго, много разпространено, растение или подправка тук, беше дивата целина или керевизът. Растеше по поляните и по пътищата. В момента, през юли беше периодът на цъфтежа й. Ухаеше много леко и приятно, а цветовете й бяха подобни на тези на копъра – леко жълтеникави по краищата, където след това щяха да завържат семенцата. Честно казано, никога не си бях мислила, че по поляните растяла целина, и то дива… 🙂

sedano selvatico

Целината, знаете за какво се използва – задължителна е при телешкото варено, например. А в италианските гозби, запръжката или бульонът задължително се правят с лук, морков и целина- стебло.

Аз бих ви препоръчала да си сварите и чай от нея. Пречиства кръвта и успокоява. Италианците казват, че действала благотворно и на сексуалната потентност при мъжете.

Листата на целината можете да използвате в зеленчуковите супички, а главата целина – тази част, която расте под земята, ще овкуси по един много деликатен начин рибата, особено речната.

Друго цвете, което до преди няколко години не познавах, беше дивото мушкато. Кой си е мислел, че тези цикламено-лилави цветенца по поляните, с голяма зелена, листна маса, наподобяващи здравеца, били мушката. Случайно някой ми ги показа и назова. Тук, в алпийско, си имаме цели поляни с тях. Цъфтежът им е най-интензивен през юли.

geranie selvatiche

Мушкатата са от ядивните цветя, сигурно знаете. С цветчетата им можете да приготвите курабийки или кремче, или да украсите тортата си, а от зелените им листа можете да си сварите чайче.

Оказа се, че мушкатото било и живо лекарство. Екстракт от него действал противовъзпалително, антисептично и успокояващо микозите. Освен това имал  успокояващо, анти-стрес и анти-депресивно действие. Много популярен в арома-терапията, екстрактът от мушкато се ползвал също и при рани, херпеси и най-вече срещу целулит. Стигало да се разтрие върху повърхността на кожата, и хоп, всичко неприятно изчезвало! 🙂

В козметиката кремът от мушкато бил известен като тонифициращ и подмладяващ кожата. А ето тук и една рецепта за домашен крем за ходила – анти-стресов, противо-изпотяващ и противо-гъбичков:

Набирате листа на мушкато, правите на всяко по един разрез, и ги сварявате в дестилирана вода, докато омекнат – 30-40 мин. Когато са готови, ги изсипвате върху парче плат или марля. След това ги изцеждате добре, така че да излезе всичкия сок от тях. Смесвате течността с парче маргарин и добавяте малко етилов алкохол. Сместта затопляте на водна баня, за да можете после да добавите към нея етерично масло от мушкато, което да я ароматизира. Гледай ти! J

А през лятото, намажете се с малко олио от мушкато, и то ще прогони комарите J

На мен, освен всичко това, ми стана много интересно, че екстракт от корена на мушкатото, пречел на прочутата Helicobacter pylori да инфектира стомашните клетки.

Друг любим мой зеленчук или трева, както бихме я нарекли ние на български, беше цикорията. Сигурна съм, че повечето от вас познават само корена й, или по-точно праха от него. В България основно е позната като напитка, заместваща кафето сутрин, за събуждане, направена от праха на корена на цикорията. Всъщност, разказва се, че още по Наполеоново време са пиели цикорията за събуждане. Според народните вярвания, пък цикорията, особено тази дивата, можела да събуди дори и Ерос. Момчета, ето ви един естествен афродизиак! J Всъщност, не е нужно да се наливате с кафе от корен на цикория, можете и да си похапнете зелените й листа. Те леко нагарчат, но когато се сготвят, и се допълнят с правилните съставки, стават мнооого вкусни. Дивата цикория расте навсякъде, по поляните, покрай пътищата… Бере се докато е млада и свежа, през пролетта. Когато в края на юни разцъфне в прекрасно синьо, вече е късно за листата й, те почти изчезват, а и поостаряват, и стават жилави и много горчиви.

cicoria-1

В Италия зелените листа на цикорията бяха много популярни. Хората ходеха да ги берат по поляните, засаждаха си ги в градината, и ги купуваха по пазарите – като зеленчук. Консумираха ги по всякакви начини – задушени с чесън, като гарнитура, за месо и риба, в постен огретен, или само с картофи, в омлет, в ризото, като песто-сос за макарони или спагети, за крем-супичка, като пълнеж на солена торта, смесени с кашкавали или рикота…

Аз, например, най ги обичам с картофи, в качамак, или в солена торта с рикота и пресен чесън.

Ако ви идва горчивичка, можете да добавите към ястието с нея шепа стафиди или други сушени плодове, или ябълка, и малко орехи или кедрови ядки. Те ще омекотят горчивината й.

Както и да консумирате цикорията, все добро ще ви направи. Освен, че ще ви събуди и ободри, тя ще изчисти холестерола от артериите ви, ще намали нивото на захарите в кръвта ви, ще подобри храносмилането ви.. А пък ако страдате от акне – това бил лекът! 🙂

И така, мили хора, ако ви харесва да ходите на разходки в планината и по поляните, особено на пролет или в ранно лято – ето ви едно занимание – наберете си малко треви, сгответе ги, похапнете вкусно, и си подарете едно здравословно преживяване. 🙂

Да се събудиш в миналото – имението на красивата усмивка

Picture 828

Търсейки в интернет хотелче, в което да отседнем за два дни в Тренто, попаднах на Вила Бертаньоли. По снимките ми се стори доста приятно, а и беше общо- взето най-изгодната оферта. По нищо не ми напомни за вилата с барокови статуи, пред която бяхме спрели миналото лято с Джузепе, търсейки уютно ресторантче за обяд.

Пристигнахме към 17:30 часа, и веднага разпознахме мястото, което от години, минавайки от там, ни озадачаваше с красотата, но и с потайността си. Големите метални врати, водещи към имението и ресторанта, а също и главният, импозантен портал на вилата, бяха винаги затворени, и ние така и не бяхме успели да разберем нещо за тях, или пък да ги посетим.

Този път, обаче, имахме резервация, по случайност направена там, и аз настръхнах, предчувствайки удоволствието от предстоящото ми потапяне в един непознат, таен свят.

Звъннах на звънеца и големите железни порти пред мен, поверително проскърцаха, плъзнаха се в посока навътре, която и ние нетърпеливо последвахме. Пред нас се откри една джунгла от огромни хортензии, във всички багри на розово-виолетово-бонбоненото, която обграждаше каменна алея, чиито каменни плочи криеха истории от Средновековието.

Picture 819

Пристъпвайки по алеята, невиждаща нищо друго, освен розови цветове, долових упойващия аромат на жасмин, който трябваше да се крие зад някой ъгъл. В края на алеята, която продължаваше изкачвайки се, погледа ми привлече кола, която паркираше. Един мъж в кухненска престилка, отвори багажника и извади от него няколко пълни щайги.

„Здравейте, добре дошли!” – долових поздрав от женски глас пред себе си, и регистрирах жена на средна възраст, в бяла риза и старомоден панталон. Тя ни покани вътре, към малката рецепция, за да ни регистрира и настани. Заведе ни до стаята ни, като по пътя за нея минахме през стъклено фоайе с малък бар, и голяма бална зала. „Пупа – Кукла” се казваше стаята ни. Леглото беше старинно, направено от масивно дърво, полюлеят, покрит с бяла, ръчно плетена дантела, а чаршафите – копринена тафта в бордо, и на стилни сърца.

Малкото прозорче на стаята ни гледаше към старинен, вътрешен двор, с бар и градински мебели, препълнен със саксии с цветя, храсти и лимонени дръвчета. Излизайки в двора, бяхме пленени от красотата на фасадата на сградата, елегантните арки, стенописи, прозорци и барокови елементи. Оказа се, че това е вътрешният двор, достигащ се от главния портал на вилата. Централно разположен беше горд каменен балкон, отрупан с мушката, чиято стена беше накичена с еленски рога и ловни трофеи. В тази част беше благородническата част на вилата, от чиито прозорци се отваряше прекрасна панорама към долината на реката Адидже, къпеща се в зеленината на безкрайни лозя.

Picture 745

Цялото имение беше един цветен оазис, препълнен с антики. Поседнах във вътрешния двор, запалих свещта на масата, отпих от чашата с червено трентинско вино, и вдишах ароматите – печено месо, разтопен на огън кашкавал, прясно изпечено тесто, леща, чесън, домати, розово ухание, и натрапваш се между всичките, аромат на прецъфтяващ жасмин. Тишината продираше само шумът на течащата до мен, изворна вода, падаща от високия чучур, в каменното, пълно с вода, корито.

Picture 775

Оказа се, че собствениците на имението са хората, които срещахме наоколо, разглеждайки двора, ресторанта, залата за закуска, и градината, и които ни обслужваха, а именно четирите пораснали деца на семейство Бертаньоли, купило имението и вилата през 1996 г. По това време всичко било изоставено от десетилетия наред, заплашено от разруха и упадък. Родителите им реставрирали вилата и имението, освежили стенописите и бароковите статуи, и придали нов облик на мястото.

Picture 788

Семейство Бертаньоли, още от 19-ти век, били производители на известни трентински ракии, които се раждали от бялото грозде, поминък на долината. Така те съчетали традиционния си бизнес, със създаването на имение с ресторант, предлагащ както типична трентинска, така и средиземноморска кухня. Заедно с това съхранили старата история на благородната вила, продължавайки я с нова.

Picture 777

В края на седемнадесети век, барон Джентилоти, съветник на австрийската империатрица Мария-Терза, обединил изоставени, старинни постройки от петнадесети век, и създал вилата. Поръчал фасадата в бароков стил, украсена от каменни статуи, просторните салони и бални зали, откриващи гледка към долината, и вътрешния двор с арки и аркади, украсени с афрески.

Бертаньоли, известни като любители на историята и традициите, колекционери на антики и керамика, реставрирали вилата, запазвайки изцяло бароковия й облик и мебели, и продължавайки традициите на областта.

На сутринта открих жасмина. Множеството му, нацъфтели в нежно бяло клонки, пълзяха по металната конструкция на терасата за закуска.

Picture 824

Така за два дни попаднахме като че ли в миналото и аз през цялото време си представях едновремешните обитатели на имението и вилата, тоалетите на дамите по време на приемите, сребърната посуда, блюдата, сервирани в балната зала… А сутрините се събуждах от клокоченето на водата и аромата на розите и жасмина.

Picture 756

С дъх на Сицилия – ден седемнадесети и ден осемнадесети

Vacanza 2012 170

Пътуването до Чефалу беше дълго и изморително. От Кастелветрано взехме автобус до Палермо. От Палермо, от жп-гарата хванахме влака за Месина, който ни отведе до прекрасното градче Чефалу, където преди няколко години с Джузепе се бяхме запознали, бяхме се крили в подножието на скалата, която царстваше над стария град – Ла Рока. Аз поръчвах от любимите ни солени тортички с аншуа и картофи от ресторантчето Тивити, които след това хапвахме, приседнали на скалите, поливайки ги с червено вино. Той ми носеше череши. Винаги съм си мислела, че ще прекарам живота си с мъжа, който ми носи череши 🙂

Този път бяхме дошли за сватба – сватбата на приятелката ми от автобусната фирма, с която бях работила доста години. Нямах търпение да присъствам за първи път на истинска сицилианска сватба.

Бяхме резервирали малкото апартаментче на Марина и Марио, във вилата им в околността на Чефалу. Отидохме до центъра, за да вземем колата, която бяхме наели. Едва успяхме да се огледаме на площада, когато пред нас изникна счетоводителят на фирмата, за която, преди години, Джузепе беше работил: „Оооо, Алес клар! Трябва ми човек за утре за Етна – Таормина! Не ми отказвай, плащам, колкото кажеш!”. Джузепе се съгласи, като му изстреля една тройна цена…

Аз бях доволна, защото така щях да отида отново до Етна и до Таормина, в другия край на острова.

Пристигнахме във вилата, настанихме се, разчистихме двора и верандата, лъснах керамичните плотове и дървената маса на лятната кухня, набрах цветя и клонки, избрах вази и гърнета, и ги напълних с пъстрите китки. В чекмеджетата намерихме спагети, зехтин, сол, лют пипер и вино, а в зеленчуковата градина на Марио, се червенееха няколко домата. На перваза на прозореца намерих половин глава чесън, а около стеблото на най-старото маслиново дърво, както винаги, растеше лъскаво-зелен босилек. Запалих котлона навън, и скоро замириса на чесън, пресни домати и босилек и ние похапнахме най-простичката доматена паста на света…мммм  🙂

Vacanza 2012, Cefalu 014

Оказа се, че Джузепе трябва да води екскурзията на немски и английски, което не се оказа проблем за него. Аз се наслаждавах на пътуването с автобуса, очите ми се пълнеха със зелено-жълти ниви, голи, оцветени в сиво-лилаво, хълмове, маслинови и портокалови градини, докато не достигнахме централната точка на острова при град Енна, и пред нас не изникна Монджибело – „красивата планина” – Етна – с най-високия си, централен кратер, който пушеше в бяло. При изкачването ни посока Рифюджо Сапиенца – до 1900 метра височина, отново се прехласвах по невероятния лунен пейзаж, изтъкан от застинали лавови потоци, обрасли тук-там от нацъфтели в жълто гинстерови храсти.

Vacanza 2012 068

Vacanza 2012 065

Така за пръв път, успях да се кача до три хиляди метра височина, на най-големия вулкан в Европа – Етна. Бях въоръжена с фотоапарат, времето беше прекрасно, и аз снимах ли снимах – и по време на пътуването с лифта до 2500 метра, и след това, когато ни натовариха на джиповете, за да продължим до 3000 метра.

Vacanza 2012 084

Горе – тук-там, имаше сняг, духаше вятър, и беше ужасен студ. Слънчевата ми капела отлетя от вятъра и не се видя повече. Така аз си увих шала като забрадка. Видяхме два кратера – онзи новия активирал се при изригването през 2002 г., и стария главен кратер.

Vacanza 2012 087

Vacanza 2012 109

Всичко беше черно-лавово, подтискащо и ледено студено, но от там се откриваха такива панорами, които неможеха да се опишат с думи. И аз снимах ли снимах. От едната страна се мъдреха хълмовете на Таормина и Кастелмола, под които се ширеше морската шир, във всички нюанси на синьото. От другата – кратерите Силвестри в близост до ресторантчето на семейство Корсаро,

Vacanza 2012 155

Vacanza 2012 159

а от третата страна изплуваха кратерите Монти Роси, до Николози, обрасли в днешно време с пинии, и от векове вече неактивни.

Vacanza 2012 133

Спомних си историята, която разказвах на туристите за тях. Тези кратери, образували се, и изригнали през 1669 г., бяха причина за най-голямото и страшно разрушение в историята на вулкана. Лавовият поток бил дълъг повече от 15 км, и широк около 850 м. Пълзял надолу, изгарял и опустошавал всичко наоколо си – градчето Николози, Педара, Трекастани, стигнал до Катания, прегазил цялата й западна част, влязал в морето, като обиколил около замъка Урсино, построен на скала в морето, където бързо застиналата лава, при контакта си с водата, образувала няколко километра суша-бряг на югозапад.

Представях си земетресенията, придружаващи образуването на кратерите Монти Роси. Вулканичната дейност е винаги предизвестена и съпътствана от сеизмична. На 8 Март 1669 се усетило първото сравнително леко земетресение при Николози, след това още едно, и още едно, все по-силни, разрушителни. Виждах как хората излизаха от къщите си, чиито покриви загубваха керемиди, падаха цели стени, оголваха се греди. Но хората не бягаха, събираха се на площада, пред църквата, викаха се, търсеха се, дружно хапваха, каквото намереха – хляб, кашкавал, консерва маслини, глава лук, патладжан в зехтин, наденичка… нощуваха навън, покрити с одеяла, взети от тук-там, чакаха края на земетресенията. Но те не спираха дни наред. На 13 март беше разрушено цялото селце Момпелиери…

Така минаха няколко месеца, повечето хора се бяха върнали по къщите си, когато през юли, потече лавата – огън, пожари, жега, мараня, черен дим, опустошения…

А аз се пренесох в онова време, през трети век, когато младата мъченица Агата от града Катания, била провъзгласена за Светица и червеният й воал бил поставен в църквата в Катания, върху мощите й. Виждах вулкана, който изригва с нечувана мощ, фойерверки в огнено-червено, потоци лава, слизащи все по-надолу по планината, опожаряващи всичко около себе си, облаци черна сгурия… хора, бягащи боси по камъните, възрастни жени, с черни забрадки, суетящи се покрай горящи къщи, деца, приближаващи се към горещата лава, спряла се в някой прорез, за да бръкнат любопитно в нея, с дървена сопа, млади семейства, товарещи покъщнина на каручка, ревящо бебе, завързано във вързоп на магаре, група хора, слизащи надолу по склона, спасяващи се от разрухата…и лавата все по-бърза и все по-надолу.

Хората – долу, в Катания, вече можеха да видят потока лава на склона. Мъжете бяха тръгнали нагоре по баира, да копаят и да трупат почва, във формата на дюни, за да спрат лавата, но тя прескачаше насипите… Видях как група катанези влязоха в църквата да се помолят, после се приближиха до гроба на Света Агата, взеха воала й, излязоха от църквата и тръгнаха към лавата, изричайки молитви, напявайки под носа си. Първите двама – мъж и жена, изпънаха ръце, вдигнаха червения воал над главите си, изправиха рамене, вирнаха брадички, вървейки, вървейки, право срещу потока от лава. По пътя им, към тях се присъединяваха все повече и повече хора, всеки един нашепващ молитва, втренчил очи, като хипнотизиран, в приближаващата се огнена маса. Движението беше бавно и напрегнато – от едната страна – множество боси крака в процесия, открояваща се в началото с един червен воал. От другата страна – бавно и тържествено – стичащата се горяща, страшна, затриваща всичко по пътя си – лава.

Една, две, три, четири крачки, и щяха да нагазят в огъня… тъмни, измърсени от сажди ръце, поднасящи почти неосъзнато воала надолу към земята, тържествено, силно, като че ли с примирение, но и с воля, нашепващи устни, втренчен поглед, тълпа като в транс, още две крачки… лавата като чели спря движението си… процесията също, воалът на Света Агата се поклащаше пред огнената маса…никой не помръдваше, устните не спираха да напяват, лавата замръзна, Катания беше спасена, точно пред портата й.

Vacanza 2012 107

Vacanza 2012 137

Слизайки с лифта, бавно излязох от транса си. Там, долу ме чакаше Джузепе с едно ”аранчино” (оризово кюфте – специалитет на острова) и чаша червено вино „Етна росо”.

След малко потеглихме надолу, сбогувайки се лека-полека с лавово-лунния пейзаж, като пред нас, все по-ярко в цветовете си, изплуваше морето.

Таормина и Кастелмола ни помахаха с усмивка от буйно нацъфтели буганвилии и глицинии, и ние се гмурнахме в топлината на този слънчево-марципаново-керамичен свят – най-популярния на острова.

С дъх на Сицилия – ден петнадесети и ден шестнадесети

IMGP4523

Леко натъжени седяхме на червени пластмасови седалки, загледани в лазурно–синьото на морето, и  в отдалечаващия се остров Маретимо. Бяхме станали рано, събрали багажа и натоварили всичко на малкото корабче, с което пътувахме към Трапани. Отивахме на гости на Мариела и Нино, в агритуризмото им, наречено „Case di Latomie”, в Кастелветрано – градът в близост до Селинунте – едновремешният мощен гръцки полис, с древни гръцки храмове. Пристигайки на пристанището в Трапани поръчахме такси за гарата, откъдето трябваше да вземем влака за Кастелветрано. Оказа се, че жп-служителите стачкуват и влаковете са доста разредени. Имахме късмет, че изобщо имаше влак в нашата посока. След повече от три часа чакане, се качихме на влака и за около час и половина – път с камили, пристигнахме на прашната гара, където ни чакаше Мариела.

Бях се запознала с нея и годеника й преди около пет години. С групите германци посещавахме тяхното агритуризмо, където имахме дегустация на зехтин, портокалов мармалад, и обяд.

IMGP4059

В ресторантчето им похапвахме типичната сицилианска капоната (постна, студено поднесена манджичка от пържени патладжани, зелени маслини, стебла целина, лук, каперси и доматен сос),

IMGP4491

овчи кашкавал с черен пипер, домати, запечени във фурна, поръсени с галета и настърган кашкавал, домашно консервирани маслинки,

IMGP4485

сушени домати, домашни наденички от глиган, задушени зеленчуци от градината, и невероятно вкусни рулца от телешко, завити с хлебни трохи , лук и отлежал кашкавал. А виното им, червеното, ммммм, разказваше за маслинови склонове, виолетови артишоци, бадеми, зрели, сладки, портокали, знойна, ароматна почва и стари лози…

Аз и колегите ми, продавахме добре зехтина и виното им, и така полека-лека се сприятелихме. Тогава Мариела – сексапилна, тъмна красавица, току-що беше дошла да живее в къщата на Нино, чийто развод все още беше в ход, а сега, когато я погледнах – станала кожа и кости – беше вече омъжена жена и майка на едно момиченце на около две години – Розалба.

Прехласвах се да показвам на Джузепе агритуризмото – прекрасна хотелска структура на два етажа, разстилаща се по дължината на селския двор. Рустикални обзавеждане и обстановка – типично по сицилиански, пастелни тонове, цветя и кактуси… Отзад – къщата на Мариела и Нино – най прекрасното семейно гнездо, препълнено с антики и археологически обекти, което бях виждала…

IMGP5380

IMGP5389

Огромни маслинови и портокалови градини, малка ферма с овце, козички, два коня, няколко крави, три магаренца, патки и кокошки…, а най-забележителното бяха каменоломните – латомиите. Земите на семейството на Нино – благороден местен род, покриваха с границите си и няколко от едновремешните древногръцки каменоломни, които бяха запазени и до днес и все още показваха как древните гърци добивали камъка – жълт пясъчник, с който строяли храмовете си. Най-голямата каменоломна беше при басейна във фермата.

IMGP4007

В нея цъфтяха храстите на каперсите и тук – там, по камъните, ясно се различаваха следите от дървените греди, с чиято помощ едно време са откъртвали каменните късове от общата маса на скалата. Хората тук знаеха и разказваха за този метод. Дървени пръти или греди, се поставяли намокрени в прорези на скалата. При съхненето си и нагорещяването си от слънцето, дървото се разширявало и успявало да раздалечи скалните краища. Така ставал добива на камък през антично време – без нито една машина.

Този път Мариела ни избра една хубава стая в предния край на сградата. Спомних си, че предните пъти винаги отсядах в малка, тъмна стаичка в задната част, в близост до входа на къщата на Мариела. Така й бях все под ръка 🙂 Споменът за това време ми навяваше една малко тъжна носталгия  –  самотна, все още влюбена в Масимилиано – местен младеж от Селинунте, с когото се бяхме разделили – любовна драма и страдания…

IMGP3994

Сега всичко изглеждаше някак си по-различно, по-слънчево, дори по-хубаво, пъхнала моята длан, в тази на Джузепе.

Нино – все така очарователен, беше сложил някой и друг килограм, на темето му липсваха още няколко косъмчета, а около бакенбардите, косата му беше започнала да се прошарва. Както винаги много зает, той беше завършил новата зала – ресторант в градината, привършваше спа-центъра в горната част на терена, където беше другата латомия – каменоломна, въртеше успешно кетъринга си, с който правеше основно сватби в Палермо, и освен това се беше запалил да представя био-зехтина си от местната маслина „ночелара дел Беличе”, на всички значими  гастрономични панаири и състезания, трупайки, едно след друго, признания и награди. А този зехтин, новият – току-що изстискан – наситено зелен от още зелената маслина, щипещ, парещ, нашепващ за силни, горещи ветрове, за обагрени в розово облачета, за шумни дъждове и мека дъхава почва, за нежни, прекрасни, розово-бели цветове на каперсите, за гръцки храмове, извисяващи се върху зелени треви, прошарени от миришещи на сладък парфюм, бели цветенца… Той оставяше една неповторима диря по небцето, която неможеше да бъде заличена или отстранена…

Така ние се сляхме с обстановка и заживяхме в тази идилия, клюкарставайки, играейки с малката Розалба, пийвайки прекрасно червено вино и похапвайки от множеството местни специалитети.

А бабата на Нино, баба Ада, която живееше в къщата с кулата, в предната част на ресторанта, както винаги стилна и с пасващите бижута, все още, както едно време, бъркаше мармалади, приготвяше ликьори, и печеше бадемови сладки, украсени със захаросани черешки.

IMGP4002

Спомних си, че последния път, когато бях дошла на гости на Мариела, беше през март, и тогава бяхме отпразнували заедно празника на Свети Джузепе – 19 март. Бяха ми разказали за традицията на този ден, да се приготвя пастата на Сан Джузепе – дълги дебели спагети, наречени букатини, с пресни рибки – сардини, стафиди, кедрови ядки, лук, чесън и лапад, посипана с галета и метната във фурна на дърва. В града ни бяха разказали, как на малкото пристанище в Селинунте, тази сутрин – рано-рано, хората се били сбили за сардините, които рибарите продавали, директно от лодките си…

С Мариела бяхме отишли до къщата на майка й да вземем две тави с пастата на Сан Джузепе. Когато се прибрахме, дойде и нона Ада с една от нейните тави с паста. Тя беше по-различна – по-червена на цвят. По традиция богатите благородници не я готвели както останалите. Тази паста със сардините, била наречена пастата на бедните. Та богатите, за да се различават, добавяли към съставките, и доматен сос.

Така бяхме похапнали по много от двата вида паста – от тази на бедните и от тази на богатите. Обядът имаше и един достоен завършек – „свинчони” – пържени еклерчета, пълнени с овча рикота (прясно, кремозно сирене – специалитет на Сицилия), настърган шоколад и захаросани плодчета, които поляхме подобаващо с домашното лимончело на баба Ада.

Разходихме се в археологическа зона на Селинунте, вървейки покрай величествени древногръцки храмове, построени тук стотици години преди Христа. Мислейки си, че ние спяхме в каменоломните, откъдето бяха добили камъните за тези храмове, се приближих и погалих няколко от тях.

IMGP4343

Стъпвахме по земя, която таеше толкова спомени, хилядолетия, изплетени от времена на власт и разкош, и такива на  застой и разруха, на спечелени битки, донесли килограми злато, скъпоценни камъни, и стотици роби, и такива, завършили, окъпани в кръв, пожари и опустошение…

IMGP4351

Стигнахме до изхода, където в малките магазинчета се предлагаше местната пъстра керамика. От едното магазинче излезе Джовани, приятел на Мариела, и ни разцелува всички доволно…

Вечерта отидохме на разходка и аперитив в Селинунте Марина – до малкото пристанище, където малката Розалба танцува на латински ритми, а ние си казахме наздраве с по едно мохито, с прясна мента и местни зелени лаймове.

През цялата вечер бях като наелектризирана – дали пък няма случайно да срещнем Масимилиано… Несъзнателно в главата ми се редуваха картини и моменти от онова време – свещи на нощния плаж, бутилка червено вино, родителите му, дошли скришом, да ме видят в хотела, дълги разговори, пътуване до Чефалу,  скрити целувки и погледи, трепетно очакване след работния ден… Не го срещнахме и така беше най-добре. Седнахме на вечеря в рибен ресторант с изглед към морето, и аз сякаш за по-малко от един миг, забравих за спомените си. Излетяха, както и бяха дошли, и този път като че ли завинаги… 🙂

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

За аспержите

Picture 037

Здравейте скъпи мои,

След няколко месеца прекъсване, поради много и различни причини, от няколко дни отново ме засърбяха ръцете да пиша, да пиша… за вас 🙂 Така в началото на месец април, избрах една сезонна кулинарна тема – един зеленчук – аспержата.

Пролетта разцъфна в цялата си палитра от цветове, цветчета и цветя. Италианската земя оповести пробуждането си с карфоила, артишоците, финокиото, зелените салати, цикориите и лапада, а април месец отвори сезона и на аспержите.

Спомням си, че за първи път чух за тях по телевизията, когато бях все още тинейджърка. Имаше едни американски филми, с песнички за аспержите, и колко желязо и витамини те съдържат. Когато ги видях за пръв път на екрана ми се сториха много странен зеленчук, погледнах ги и след това ги забравих.

Пристигайки в Италия, отново се срещнах с тях. Отначало случайно, по време на разходките ми по пазарите, след това по ресторантите, откривайки парченца от тях в някое ризото или в чиния паста.

През 2005 г. работех на Лидо ди Йезоло, заедно с колегите ми германци. Единият от тях – Хайко, беше продавач и си беше наел апартамент в близост до хотела. Беше пролетно време, аз правех екскурзии до Венеция и минавах всеки ден по два пъти през Кавалино – селце на полуостровчето. Ровейки се за информация за беседите ми, открих, че в това селце, на 1 Април, се празнува празника на аспержите – зелените аспержи – местните, пролетни герои. Разказваше се, че в седмицата около празника, всички ресторанти в Кавалино предлагали цялостни менюта, само от аспержи. И аз си представях наистина всякакви аспержови блюда.

Честно казано, по това време, все още ми липсваше истинския вкус на този зеленчук. Опитвайки го в чиния ориз или паста, вкуса му някак ми се губеше, и имах усещането да, че не съм дегустирала аспержата както подобава.

Имах толкова много работа, групи, посрещания, екскурзии, трансфери, от ранна сутрин, та до късна вечер, че нямах никаква физическа възможност да присъствам на празника на аспержите, и съответно да опитам множеството, невероятни в представите ми, гозби с тях.

Един априлски ден пристигна годеницата на Хайко. Веднага се харесахме и сприятелихме. След няколко дни, докато си пиехме аперитива, те решиха да сготвят вечеря с аспержи и шнитцели и дружно ме поканиха. Аз бях очарована от идеята, не заради нещо друго, ами заради аспержите 🙂

Пристигайки на вечерята, аз отначало леко се разочаровах, тъй като установих, че аспержите не са зелени, от тези местните, ами бели, които явно са типични в Германия. Жасмин, годеницата на Хайко, беше сготвила, и ни сервира невероятни, малки шнитцели, с гарнитура дебели бели аспержи. Аспержите бяха само задушени и поднесени с малко чисто масло и сол. Това, тогава, беше най-вкусната ми вечеря, от месеци наред. И сега, като се сетя, ми потичат лигите 🙂

И така, установих едни много интимни контакт и връзка с аспержите.

Picture 035

По време на сезона им, когато бях наблизо до Тренто, с братовчедка ми, си купувахме от зелените аспержи, и ги приготвяхме като предястие, увити в шунка и запечени във фурна, или ги задушавахме и ги похапвахме със зехтин, лимон, и малко сол. От готварските предавания видях, че дивите аспержи се добавят в омлет или се задушават, нарязват и се сервират като салата с варени яйца и магданоз. Пролетна класика в Италия беше ризото с аспержи и шпек или паста ала карбонара с аспержи.

Първият ми сблъсък на живо с дивите аспержи беше на Сицилия. Там за първи път набрах аспержи от един храст, който служеше като жив плет. Бях на гости на Мариела и Нино в тяхната къща, в агритуризмото “Case di Latomie”. Свекървата на Мариела ги сготви с омлет и аз установих, че са доста горчиви.

След няколко години, отново през април, работех в Тоскана. На една от екскурзиите посещавахме една църква, в която монасите пееха грегориански песни. Мястото се гушеше в една малка долина и беше почти шокиращо зелено. обсипано с дребните бели цветчета на пролетните цветя. Тогава един от шофьорите ми показа на паркинга как изглежда растението на дивите аспержи. Аз останах изненадана – изглеждаше като иглолистно, малко храстче, което нямаше нищо общо с това, което вече познавах. Оглеждайки се наоколо, регистрирах, че цялата околност е пълна с тези аспержни храстчета.

Picture 021

След около седмица ми дойде на гости Джузепе. Имахме доста свободно време и аз бях решила да го разходя из скритите тоскански кътчета. Така един ден стигнахме до долината с грегорианската църква – на аспержобер. Така за първи път открих аспержи под и около странните, бодливи храстчета.

Picture 025

Набрахме едно хубаво снопче, и аз бях много доволна. Вечерта ги сготвих на фритата – омлет, а останалата част добавих в ризотото, заедно с пресни чесън и лук. Джузепе си облиза пръстите, а аз някакси, все още не бях привикнала към горчивината на тези диви зеленчуци.

Picture 026

Когато поканих на обяд Марсел, приготвих домашна паста орекиете – ушички – с диви аспержи, прясна бакла и риба. Така към соса добавих стафиди и кедрови ядки, които придадоха една натурална сладост и доста добре „убиха” горчивината на аспержите.

Работейки в региона Емилия-Романя, в Римини, отново на пролет, открих, че и тук полята и горите са пълни с аспержи. От тогава, в периода на аспержите задължително ходя из италианските поля на аспержобер и всеки път си измислям нови манджи с тях. Сега съм решила да ги сготвя с черен ориз, като част от аспержните връхчета карамелизирам, и използвам за украса.

Picture 044

А като си помисли човек, че България едно време е била най-големият износите на аспержи в Европа! Виреели са основно в Тракийската низина, но по малко и по Черноморието.

Похапнете и вие аспержи, богати, както се оказа, не толкова на желязо, колкото на калий, витамин А, витамин С и калций. Най-полезни са по време на сезона им. Купете си ги пресни от някоя голяма верига, или от фермерския пазар (някои селскостопански производители вече започват да подновяват производството им в България), или пък ми елате на гости в Италия – аз ще ви ги набера и сготвя 🙂

Picture 1139